Боряна Сон, чието китайско име за приятелите й в Китай е Сяохунг (Малка дъга), е дъщеря на проф. Марин Върбанов, наричан „магьосникът на текстила“ – първият български художник и преподавател, който съчетава архитектурна среда и текстил. Боряна съчетава кариерата си в областта на приложното изкуство с различни инициативи, които да съхранят творбите и мечтите на нейните родители.
Боряна, защо казвате, че животът Ви минава в „Златния триъгълник“ Пекин-София-Париж? Моите родители се срещат в Китай през 50-е години, учат заедно в Китайската художествена академия. Любовна история, достойна за роман. Първият смесен брак между китайка и чужденец, разрешен, след като майка ми пише лично писмо до Джоу Енлай, Министър на външните работи по това време. Аз съм родена в Китай, брат ми – в България, голяма част от младостта ни мина в Париж. Понякога сред много култури човек се изгубва, но за нас „Златният триъгълник“ е общ дом, в който съжителстват три култури.
Да, родителите ми бяха харизматична двойка и срещаха много интересни хора по света. След като заминахме от София за Париж, баща ми направи изложба тъкана пластика в галерия „Одермат“. Уникалността на творбите му впечатли Пиер Карден, който откупи част от тях. В последствие майка ми става негов представител и генерален мениджър за Китай. През 1983 г. майка ми направи първия джойнт венчър в Китай с Пиер Карден, изграждайки реплика в Пекин на емблематичния ресторант Maxim`s. Тя беше сред първите, които отвориха Китай към света. Дотогава хората носеха безцветни дрехи тип Мао. Баща ми се познаваше с бай Дечко Узунов, той беше рисувал жив модел пред студентите в Пекинската академия, много голям художник! Имам снимки на татко с Майстора по време на първата изложба на баща ми в София с творби, които е донесъл от Китай… Моите родители бяха тези, които ми отвориха вратите към света.
Какво е Вашето участие в създаването на ресторант Maxim`s в Пекин?
Ресторантът беше преди всичко място за среща на култури, за обмен на идеи. Аз участвах в създаването на цялата атмосфера – работех с френски декоратори, японски технологии, някои фирми от Китай. По това време Китай се отвори, започнаха да идват много чужденци и, разбира се, Maxim`s им беше позната марка. Там създадохме незабравими приятелства.
Майка Ви участва в „Последният Император“ на Бертолучи. Вие също сте били част от екипа, как се случи това?
За да напише сценария за филма, Бертолучи правеше проучвания в продължение на 3 години и идваше често в Китай. Той харесва много епохата около началото на 20 век, Maxim`s е в този стил – Ар нуво. Запознахме се в ресторанта. Бертолучи казваше на майка ми, че прилича на Императрица Лонг Ю и че ще й предложи договор. Майка ми се смееше, но наистина един ден дойдоха хора от офиса му и носеха договор. И аз станах част от екипа, който пресъздаде атмосфера на онези години. Познавах епохата, рисувах декори… Работата с Бертолучи бе урок за това, че кино изкуството се създава екипно. Дългогодишната му скриптърка, французойката Сузан Дюранберже, винаги казваше: „Киното – това е училището на живота.“
Ръководили сте една от първите частни галерии за съвременно изкуство в Пекин?
В Джъдзян, район Ханджу, има много къщи, целите от дърво. Двама китайци бяха пренесли една от тях в Пекин, като я опаковаха цялата в стъкло с идеята да създадат първата частна галерия за съвременно изкуство в Китай. Познавайки емблематичното ми семейство, с новаторски вечно търсещ творчески дух, през 1994 г. собствениците ме поканиха за директор на галерията. Бяха интересни времена, Китай се отваряше, идваха много чужденци. След 2 години прекратих този ангажимент, защото майка ми се разболя, а тя беше стълбът в нашето семейство, трябваше да бъда край нея. След като ни напусна, изцяло се отдадох на съхранение на творческото наследство, оставено от родителите ми.
Как гледате на идеята за връзка на всички българи по света, които правят бизнес или творят, или търсят ново поприще за своето развитие? Можем ли да бъдем обединени в стремежите си?
Ние, българите, винаги изпитваме носталгия. Баща ми е пример за това, а неговият поглед върху света за мен е нещо важно и свято. Малка част от живота ми е минала в България, но винаги ме тегли натам, навсякъде се срещам с българи, в Китай ме посещават много сънародници. Силата на контактите между хората е нещо огромно. Един от основателите на известната аукционна къща Sotheby’s веднъж ми каза: „За изкуството са нужни много жертви. За да успее изкуството, то има нужда от много „родители“. Провалът е сираче.“ Мисля, че това важи за успеха във всички сфери на творчеството и бизнеса.
