Сбогувах се със софийските булеварди през есента на 2012 г. – онази съдбоносната, в която календарът на Маите пророкува края на света и аз, както може би много други хора, реших, че е време за промяна.
Пък и обстоятелствата ми наложиха /казвам днес Слава на бога!/ да хвана автобус към далечна дестинация без да съм наясно, че ми предстои културен, моден, цивилизационен, горски и всякакъв друг природен шок.
Оставих зад себе си не само разбит брачен живот, две пораснали деца, но и няколко рафта с обувки, които и до ден днешен сънувам.
Когато Кари Брадшоу се появи на малкия екран и ми разказа каквото знае за Секса и града и доразви разбиранията ми за обувки с червени подметки /Christian Louboutin/ бях в налото на 40-те, с две пораснали деца и поставена пред факта, че тези Лубутен едва ли някога ще влязат в моя гардероб. Страстта ми към панделките, джувките и бляскавите камъчета обаче отразяваше пълния ми синхрон с 90-те и планетата, която управлява моя зодиакален знак в пълна хармония с всички естетически закони.
Снимки: Pexels и Зендая, Vecteezy
Най-любимият ми чифт обувки бяха изкусителни бели сандали с дебел ток, които си купих тогава на Графа след никакво колебание за фантастичната сума за тогавашния ми бюджет. Носих ги няколко лета и се чувствах толкова секси в тях, че никой и нищо не беше в състояние да помрачи дори и за миг това ми чувство.
Имах и едно дървено сабо, с което веднъж, тракайки по тротоара на Дондуков, минах с такава непоколебимост прокрай група обядващи строители и техните подсвирквания в безкрайната юлска жега на София, че се влюбих още един път в себе си и в сабото, много ясно.
Не забрявайки факта, че съм израсла в Люлин и голяма част от детството ми е преминало да разглеждам Neckermann, през целия си живот съм опитвала да залагам на красиви обувки, доколкото предлагаше през годините пазара, и създадох дълбока любовна връзка с високите токчета и не само.
Любимите гуменки, еспадрилите, розовите с ниското токче, ботичките от велур, които така и не успях да нося много дълго, първите ми бели маратонки!, сандалките с блестящи камъчета, ултра удобните Flip flop джапанки от созополските ми лета /ах, ако можеха да говорят/ и всички други удобни, неудобни, лачени и матови произведения на обувния бизнес, които са ме носили през всичките дни на този ми живот, за да ме доведат до мястото, където съм себе си!
Ах, поклон!
Оттогава минаха доста години и белите сандалки отдавна не съществуват, а в шкафа ми се появиха планински обувки /living in Allgäu/, моите сватбени пудренорозови pumps /изрязани елегантни обувки на висок ток/ и „Дайте ми моля най-стабилните гумени ботуши, ако е възможно на точки!“
Вкусът ми се промени, както и животът. Пътищата, по които вървя са далеч от всички или към мен самата. Във всеки един сценарий, който изпълнявам с известно задоволство и финес, обувките разбира се са един от основните ми придружители и имам обувки за всичко. За петзвезден ресторант /Silberdistel Sonnenalp Sport unf Golf Resort, Dankeschön/, за посещение на Зоологическа градина, за разходка на крайбрежна улица /Porto, Portugal, meu amor/ или ходя убедително боса из поляните наоколо, събирам утринна роса и Flow moments.
Любовта ми към изящните произведения на изкуството е все така непреодолима и завинаги фатална, но това е свързано и с щастливата нега по онзи чифт, който никога няма да се появи в моя шкаф /Jimmy, Jimmy Choo, ох веее/. Но пък провеждам разговори с интересни жени и ги питам за техните обувки, от 300 до 3 чифта, всякакви модели и цени, и мислите ми се подреждат една след друга.
Дали не търсим всички ние, момичетата, при всяка покупка на мечтания чифт, онази прекрасна девойка, която от Пепеляшка се превръща в принцеса, пъхвайки крачето си в стъклена пантофка?
А принцът идва на бял кон, разбира се, на какъв друг да дойде? За да ни обича. В сценария няма кафяв кон. И кой принц изобщо идва на кафяв кон?
Или с купуването на всеки нов чифт обувки се опитваме да заситим една неосъзната потребност. За нещо друго, нещо необяснимо – нужда от красота, нужда от елегантост. Или просто нужда за стъпим на високи токове и да се представим на света – ето вижте ме, тук съм, Аз съм!
Или онези многоцветни маратонки, с които да бягаме. Да бягаме от хората, от ситуациите, от себе си?
Или онези малки лачени балеринки, които ни карат да сме отново на 12, любимото момиче на татко, което ще си получи така или иначе захарния памук … а след това, когато тати си отиде?
Време ли е да пораснем и просто да стъпим здраво на краката си и да видим кои сме, къде сме, с кого сме, как сме и дали всичко това ни харесва?
Там вътре дълбоко в душата да заобичаме себе си безусловно. Да изградим нови пътища за нашите обувки и да заживеем така желания бляскав и удобен живот, за който мечтаем. Да дадем сами на себе си шанс да спасим стъклената пантофка и да бъдем Кралици, дори и без бял кон.
Да вървим просто през живота с любимите си обувки.
А ти колко чифта обувки имаш?
